Партията на господин някой си
Палми Ранчев е роден през 1950 г. в София. На 16 години към този момент е Републикански първенец по бокс, а на 17 - кандидат-студент в Спортната академия и Техническия университет. Нямам визия какво свързва математиката и бокса, само че е признат и на двете места. Записва Спортната академия, само че в действителност най-важното е да не отиде в казармата.
След завършването на академията за малко се състезава, след това става треньор на Националния ни тим, притежател на няколко кафенета, стихотворец и публицист, издал десетки книги. Не знам по кое време е съумял да ги напише, откакто самичък признава, че главното му занятие е да обикаля улиците и да следи. Но следи по този начин, че героите му като че ли сами влизат в страниците на неговите разкази и романи и остават там.
" В тях свисти самото съществуване, фучи времето, диша Бог. Но не Бог моралистът, а мистичният и суровият, който те цялостни с живот, без да ти придиря защо ще го употребиш. "
Това написа преди време за прозата на Палми литераторът Владимир Трендафилов. Струва ми се, че е най-точното нещо, което съм чела за този създател, който съумява да ни опише личния ни живот по този начин, че даже когато не го познаваме се замисляме.
В едно свое изявление Палми Ранчев споделя: " Често съм признателен и на половин, даже на четвърт знамение! ". Е, ние също можем да бъдем признателни, че напълно неотдавна Палми издаде нова книга с разкази: " Случайни срещи и запознанства " (изд. Фама ). Лично за мен това си е цяло знамение.
Таня Кольовска
Очаквайте на следващия ден в Z-Каст изявление с Палми Ранчев за новата му книга, изборите пред нас, с малко политика и напълно малко бокс.
Засега - фрагмент от " Случайни срещи и запознанства ", на издателство " Фама ":
" Партията на господин някой си "
По това време на деня в близост нормално има много минувачи. Едни бързат за някъде, други се разхождат. Петър Райчев ги наблюдаваше на драго сърце, тъй като кръга от хора, с които имаше връзка, беше се стеснил. Чудеше се къде изчезнаха познатите и приятелите му.
Сега той, бивш служител на разнообразни позиции в Министерството на образованието, както обичаше да се показва, по-често беше самичък. Нямаше смисъл да си спомня къде е работил, какъв брой значим е бил за тези, които са зависели от него, откакто в последно време е много посърнал и му се постанова постоянно да подсмърча. Беше хремав пети ден, пресметна той, откакто носът му протече в четвъртък предходната седмица. Пъхна ръка в джоба на сакото и извади книжна носна кърпички. Разгъна я, изсекна се. Малко по-шумно от нормално. Стори му се по този начин, евентуално тъй като към този момент не беше самичък. Тантурест мъж, с малко криви крайници и зелено таке, се надвеси над боклукчийския резервоар.
- Това пък на какво наподобява? – попита той. – Не мога да си го обясня!
- Кое?
- Сещайте се!
- Гатанка ли ми задавате?
Имаше право да попита, откакто този против говореше по този метод. Тонът му беше съвсем нападателен. Не е направил кой знае какво провинение. Вярно, изсекна се прекомерно шумно. Щеше да го направи по-сдържано, в случай че тогава не беше сигурен, че е самичък. Човекът със зеленото таке се появи някъде зад тила му и в профил, доколкото можа да реши. Доста късно го забележи.
- Хвърляте сополивата си кърпичка там, където се храня.
- Извинявайте, господине!
- Извинен сте, несъмнено. Забранил съм си да се дразня, изключително на непознати. Но не забравяйте, много хора се хранят…
- Знам!
- Контейнерите с отпадък са за някои... За такива като мене… Настоявам да ме чуете!... Важно е!... Иначе можете да ме разберете и по-късно.
- Веднага ви разбрах.
- Вероятно сте забелязал, че към този момент генерации се хранят по този метод. Дядовците и бабите, техните деца, внуците им. В контейнерите за отпадък е главната им издръжка.
- Извинявайте доста!
Петър Райчев почувства, че без да желае е минал значима граница, обвързвана със положението и настроението на този до него. Недоволството му беше напълно основателно. Нямаше по какъв начин да влезе в неговото ситуацията, откакто взима относително прилична пенсия. Поне би трябвало да прояви схващане. И да не не помни, че постоянно има заплаха от близостта с човешки същества, изпаднали в неволя. Освен това диалогът беше от една страна естествен, от друга, съдържаше детайли на парадокс. Не стана ли обект на насмешки? Нямаше по какъв начин да е сигурен. Вероятно би трябвало да му заяви по ненатраплив метод, че до неотдавна е работил в министерство. Е, на образованието. Но министерството си е министерство, без значение какъв брой значимо е за останалите. Със сигурност не е тъпанар, на който да се подиграваш. Още чуваше молбите „ господин Райчев, може ли да ускорите отговора на Софийския, тъй като щерка ми отпътува за Южна Африка “. Или онази, която три пъти се обажда от Мелбърн. „ Дипломата ми би трябвало. Какво толкоз я проверявате? Не е подправена. “ Това бяха скоростно просветващи, или по-скоро примигващи в съзнанието мисли, мемоари и планове. Едва ли щяха да му свършат работа. Нямаше по какъв начин да е сигурен, въпреки всеки ден да минаваше около четирите контейнера, и от време на време даже ги използваше. До в този момент не беше разговарял с някой от хората към тях. Обикновено, до момента в който отминаваше, единствено ги поглеждаше.
- Предполагах, че в контейнерите откривате нещо за пласиране – изрече нестабилно Петър Райчев. - Понякога има облекла, книги, остарели вази и други недооценени от предходните им притежатели движимости. И с получените пари купувате храна.
- Това се случва в един начален стадий – изрече индивидът с зеленото таке, без да го поглежда. - Преминал съм го от дълго време.
- Никога не съм допускам, че и в тази работа има…
- Има, има.
- Е, вие по-добре знаете.
- Отдавна хапвам напряко от контейнера. Искам да кажа, че изцяло съм се приспособил, без да изпитвам омерзение, засегната горделивост, или обществено детерминирани угризения. Ям от контейнера, стига да има какво.
Заради съмненията му дали да съчувства на ситуацията, в което е изпаднал непознатия със зеленото таке, или да прекъсне диалога, Петър Райчев усети известна вина. Стана му неловко от този човек. Как да отхвърли, че до известна степен има право. Говори разумно, намерения той, без да откъсва очи от него. Съвсем естествено хората изпаднали в сериозно състояние, принудени да се хранят като него, изпитват злост и каквото друго сходно се сетиш към другите, които единствено минават около боклукчийските контейнери. Сега беше най-правилно да се извини. И да се отдалечи.
Не го направи и зададе допустимо най-нелепия въпрос:
- Какво е ситуацията през днешния ден? Ще съумеете ли да се нахраните?
- Убихте ми желанието с вашето секнене.
- Казахте, че не се сърдите.
- Сърдя се, но напълно малко. Сигурно поради това забелязах варените картофи – добави той, напъха двете си ръце в контейнера и се изгърби напред да влезе по-навътре. - Ето, единствено два от тях са посинели – чу се изпод гласът му. - Останалите, както наподобява, стават за ястие. До тях, за мой шанс, има и половин бутилка портокалов сок.
- Моля ви, спестете ми детайлностите. За вас са значими, сигурен съм. Но въпреки да ви съчувствам, започнах да се усещам зле.
- Господине, разбирам ви! Мога да се слага на ваше място.
- Извинявайте още веднъж! – прошепна Петър Райчев. – В никакъв случай не желая да ви тормозя. Животът, знам, на всички стана много сложен.
- Господине, слушам, че ми говорите – обади се оня от контейнера, влезнал много по-навътре. Изкривен настрани, единият му крайник беше във въздуха. - Ама в този миг не ви разбирам добре. Главата ми бучи. Имам високо кръвно, и както съм с главата надолу, чакам всеки миг да чуя пук. Така ставало, споделят. Без да го очакваш.
- Мога ли да ви оказа помощ по някакъв метод?
- Нямам потребност от помощ!
Човекът със зеленото таке към момента беше потопен до кръста в контейнера. Изглежда в действителност ядеше. Опита да си го показа и направи физиономия на оптимално омерзение. Навреме се овладя. После се подвоуми по какъв начин ли този преглъща с главата надолу. Положението му беше неестествено. Ами в случай че в действителност получи инсулт. Какво може да направи? За негово облекчение непознатият се изправи благодарение на едната си ръка и няколко поредни придвижвания на тялото. Над главата си държеше бутилка, евентуално от швепс. Огледа какво количество е останало, като продължи да дъвче. Оправи зеленото си таке и я надигна. Докато пиеше адамовата му ябълка се движеше нагоре-надолу. Пиеше на дребни глътки. Явно искаше оптимално да продължи удоволствието. Петър Райчев беше сигурен, че през това време той имаше право да продължи по пътя си. Прекалено дълго се застоя на място, около което нормално единствено преминаваше. Отново не му доближи увереност. Накрая непознатият облиза боядисаните си в жълто устни, погледна го за момент, и хвърли назад в контейнера празната бутилка.
- Господине, тези като мене се усилват, не знам дали сте забелязал – изрече той със доста по-балансиран глас и го погледна изпитателно да ревизира дали има смисъл да продължи. - Скоро чакам да станем на брой колкото вас другите, дето изхвърляте боклуците. Една част от хората изхвърлят, друга се прехранва с тези отпадъци. Създали сме си някаква връзка.
- Много тъкмо умозаключение.
- Не забравяйте, двете групи са изцяло разнообразни!
- Често ми се е желало да оказа помощ, да направя нещо.
- На противоположни позиции се намираме – продължи този със зеленото таке, без да обърне внимание на забележките му. – Затова ние, към боклукчийските контейнери, имаме желание да организираме своя партия.
- Не съм чувал.
- Заедно с уличните кучета.
- Добре ли ви чух! – възкликна Петър Райчев. – Или се шегувате?
- Проучванията на публичните настроения за сходен политически план са позитивни – продължи той и лицето му се изопна, стана съществено. - Направили сме първите организационни старания. Следващите текат сега. Очаквам да се записваме публично и започваме рекламната акция. Ще обединим гладниците към боклукчийските контейнери и уличните кучета. Участието ни в идващите избори е наложително. Надяваме се тук-там в Народното събрание. Поне колкото са патриотите. Нали се сещате, тези дето смучат от цветовете на националния байрак.
- Ама по какъв начин, и кучета ли смятате да влязат в Народното събрание.
- Защо не? Сега там има прасета, вълци, свраки, кокошки, скорпиони, отровни змии.
- Разбирам какво имате поради.
- Тогава за какво се учудвате. Отдавна е време да се даде право на глас и на по-близките другари на индивида. Много от тях споделят живота на хората към боклуците. И е напълно естествено дружно да отстояваме правата си.
- Говорите много разумно – означи Петър Райчев. – Искам да кажа, че в случай че изключим неуместния детайл, звучите безапелационно.
- Лично аз съм измежду уредниците на партията – сподели индивидът със зеленото таке и опря ръце в ръба на контейнера. - Има хора от горната страна, които ще ни поддържат. У нас нищо не става без „ хора от горната страна “, както евентуално ви е известно.
- Така е – съгласи се Петър Райчев.
- Ще разчитаме на изненадата и потребността от политическо посланичество на повече от половината българи. После каквото сабя покаже. Участието във властта ще е наложително. В началото на уличните кучета няма да предоставяме министерства. Ще ги използваме в комисиите, където е нужно да се лае. И за някои силови акции.
- Имам уязвимост към уличните кучета. Някои са доста интелигентни. И освен. У тях виждам добрина, обвързаност, даже достойнство.
- Мнението ви единствено поддържа тезата ми.
До него индивидът със зеленото таке, свъсил вежди, се обърна с тил към контейнера. Облегна се, подвигна глава, раздвижи едно след друго раменете си.
- С времето партията ни ще набере мощност – продължи той, обърна глава към него, погледна го в очите. - И ще предложим наказания за такива като вас, дето се секнат и хвърлят… Без да се съобразяват… Докато другите се хранят.
- Хремав съм. Боледувам от няколко дни.
- Да не сте болен от корана вирус?
- Обикновена настинка е, мисля, с хрема.
- Дано.
- Разбирам опасенията ви. И даже ги споделям. Но нямаше да беседвам толкоз дълго с вас даже и в случай че имах минимум подозрение за коронавирус.
Непознатият с зеленото таке обърна глава и прокара длан през устата си, евентуално да почисти следите от швепса. Идеята му за взаимна партия с уличните кучета изглеждаше симпатична. Защо не? Петър Райчев нямаше нищо срещу уличните кучета. И против домашните нямаше. Преди години имаше куче. Никой не го е обичал както Рико, а и той не е бил завързан толкоз към друго създание. Трудно се раздели с него. Липсваше му неговото другарството. За страдание животът на кучетата е по-кратък от човешкия. Намерението да се сътвори сходна партия изглеждаше много ексцентрично, само че той беше сигурен, че с подобаваща реклама хората щяха да го одобряват. Представи си голям брой рошльовци и клепоухчовци от разнообразни породи, размери и цвят, към трибуната в Народното събрание. Лаят, желаят думата, още веднъж лаят. При по-ожесточените диспути, ръмжат и си демонстрират зъбите. Вероятно с тях ще има и най-малко още няколко като този до него. И всички, показа си ги, ще са със зелени такета.
- Смятам, че добре сте се ориентирал – сподели Петър Райчев, по-късно по-дълга пауза, и се усмихна. - Решението ви е автентично. Едва ли на някого различен е хрумвало.
Този със зеленото таке подви колена и се смъкна по-надолу, все по този начин облегнат в металният резервоар. Раздвижи плещи, евентуално да се почувства по-удобно в новата поза, и сложи длани на коленете си.
- За какво говорите, господине? – попита той, вдигнал взор нагоре. Бръчките на челото му се бяха задълбочили и по самобитен метод подсилваха изражението на заплеснатост и даже цялостна липса на централизация. - Уточнявайте в точния момент тематиките. Мислите ми са много бързи, даже реактивни, и са задоволително доста по брой и значение. Понякога съумявам да ги проследявам, в други случаи настъпва огромна какафония. И е мъчно да се ориентирам. Някои изчезват, други се появяват.
- Говорехме за взаимната партия с уличните кучета.
- Да, спомних си. Информирах ви и обърнах внимание върху обстановката.
- И аз по този начин ви разбрах.
- Ако сте кандидат-член, подайте молба. Ще я разгледаме, ще преценим. Но даже и да не сте член на партията, гласувайте за нас.
- Това, мисля, ще го направя най-лесно. И давам обещание, че ще внимавам по кое време се секна. И къде мятам кърпичките.
- Разбрахме се, значи. И няма да се наказваме.
- Любопитен съм да науча името ви, щом ще ставате политик – обади се след известна пауза Петър Райчев. – Когато ви покажат по тв приемника да кажа: ето, този човек го познавам. И ще гласоподавам за него.
- Казвам се Някой си. Господин Някой си.
- Лесно се помни – промърмори Петър Райчев.
Господин Някой си нахлупи зеленото таке над очите си. И му тил. Отдалечи се към идващия резервоар. Отвори го и още веднъж потъна до кръста в него. На предходното му място се изправи едро жълто куче. Докато се отдалечаваше и продължаваше да ги гледа през рамо Петър Райчев усети, че носът му още веднъж има потребност от разчистване. Намираше се на задоволително разстояние от контейнерите, само че не се реши да извади хартиена кърпичка. Оправданието, че е посърнал, надали щеше да е задоволително, в случай че бъдещите съпартийци още се хранеха
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
След завършването на академията за малко се състезава, след това става треньор на Националния ни тим, притежател на няколко кафенета, стихотворец и публицист, издал десетки книги. Не знам по кое време е съумял да ги напише, откакто самичък признава, че главното му занятие е да обикаля улиците и да следи. Но следи по този начин, че героите му като че ли сами влизат в страниците на неговите разкази и романи и остават там.
" В тях свисти самото съществуване, фучи времето, диша Бог. Но не Бог моралистът, а мистичният и суровият, който те цялостни с живот, без да ти придиря защо ще го употребиш. "
Това написа преди време за прозата на Палми литераторът Владимир Трендафилов. Струва ми се, че е най-точното нещо, което съм чела за този създател, който съумява да ни опише личния ни живот по този начин, че даже когато не го познаваме се замисляме.
В едно свое изявление Палми Ранчев споделя: " Често съм признателен и на половин, даже на четвърт знамение! ". Е, ние също можем да бъдем признателни, че напълно неотдавна Палми издаде нова книга с разкази: " Случайни срещи и запознанства " (изд. Фама ). Лично за мен това си е цяло знамение.
Таня Кольовска
Очаквайте на следващия ден в Z-Каст изявление с Палми Ранчев за новата му книга, изборите пред нас, с малко политика и напълно малко бокс.
Засега - фрагмент от " Случайни срещи и запознанства ", на издателство " Фама ":
" Партията на господин някой си "
По това време на деня в близост нормално има много минувачи. Едни бързат за някъде, други се разхождат. Петър Райчев ги наблюдаваше на драго сърце, тъй като кръга от хора, с които имаше връзка, беше се стеснил. Чудеше се къде изчезнаха познатите и приятелите му.
Сега той, бивш служител на разнообразни позиции в Министерството на образованието, както обичаше да се показва, по-често беше самичък. Нямаше смисъл да си спомня къде е работил, какъв брой значим е бил за тези, които са зависели от него, откакто в последно време е много посърнал и му се постанова постоянно да подсмърча. Беше хремав пети ден, пресметна той, откакто носът му протече в четвъртък предходната седмица. Пъхна ръка в джоба на сакото и извади книжна носна кърпички. Разгъна я, изсекна се. Малко по-шумно от нормално. Стори му се по този начин, евентуално тъй като към този момент не беше самичък. Тантурест мъж, с малко криви крайници и зелено таке, се надвеси над боклукчийския резервоар.
- Това пък на какво наподобява? – попита той. – Не мога да си го обясня!
- Кое?
- Сещайте се!
- Гатанка ли ми задавате?
Имаше право да попита, откакто този против говореше по този метод. Тонът му беше съвсем нападателен. Не е направил кой знае какво провинение. Вярно, изсекна се прекомерно шумно. Щеше да го направи по-сдържано, в случай че тогава не беше сигурен, че е самичък. Човекът със зеленото таке се появи някъде зад тила му и в профил, доколкото можа да реши. Доста късно го забележи.
- Хвърляте сополивата си кърпичка там, където се храня.
- Извинявайте, господине!
- Извинен сте, несъмнено. Забранил съм си да се дразня, изключително на непознати. Но не забравяйте, много хора се хранят…
- Знам!
- Контейнерите с отпадък са за някои... За такива като мене… Настоявам да ме чуете!... Важно е!... Иначе можете да ме разберете и по-късно.
- Веднага ви разбрах.
- Вероятно сте забелязал, че към този момент генерации се хранят по този метод. Дядовците и бабите, техните деца, внуците им. В контейнерите за отпадък е главната им издръжка.
- Извинявайте доста!
Петър Райчев почувства, че без да желае е минал значима граница, обвързвана със положението и настроението на този до него. Недоволството му беше напълно основателно. Нямаше по какъв начин да влезе в неговото ситуацията, откакто взима относително прилична пенсия. Поне би трябвало да прояви схващане. И да не не помни, че постоянно има заплаха от близостта с човешки същества, изпаднали в неволя. Освен това диалогът беше от една страна естествен, от друга, съдържаше детайли на парадокс. Не стана ли обект на насмешки? Нямаше по какъв начин да е сигурен. Вероятно би трябвало да му заяви по ненатраплив метод, че до неотдавна е работил в министерство. Е, на образованието. Но министерството си е министерство, без значение какъв брой значимо е за останалите. Със сигурност не е тъпанар, на който да се подиграваш. Още чуваше молбите „ господин Райчев, може ли да ускорите отговора на Софийския, тъй като щерка ми отпътува за Южна Африка “. Или онази, която три пъти се обажда от Мелбърн. „ Дипломата ми би трябвало. Какво толкоз я проверявате? Не е подправена. “ Това бяха скоростно просветващи, или по-скоро примигващи в съзнанието мисли, мемоари и планове. Едва ли щяха да му свършат работа. Нямаше по какъв начин да е сигурен, въпреки всеки ден да минаваше около четирите контейнера, и от време на време даже ги използваше. До в този момент не беше разговарял с някой от хората към тях. Обикновено, до момента в който отминаваше, единствено ги поглеждаше.
- Предполагах, че в контейнерите откривате нещо за пласиране – изрече нестабилно Петър Райчев. - Понякога има облекла, книги, остарели вази и други недооценени от предходните им притежатели движимости. И с получените пари купувате храна.
- Това се случва в един начален стадий – изрече индивидът с зеленото таке, без да го поглежда. - Преминал съм го от дълго време.
- Никога не съм допускам, че и в тази работа има…
- Има, има.
- Е, вие по-добре знаете.
- Отдавна хапвам напряко от контейнера. Искам да кажа, че изцяло съм се приспособил, без да изпитвам омерзение, засегната горделивост, или обществено детерминирани угризения. Ям от контейнера, стига да има какво.
Заради съмненията му дали да съчувства на ситуацията, в което е изпаднал непознатия със зеленото таке, или да прекъсне диалога, Петър Райчев усети известна вина. Стана му неловко от този човек. Как да отхвърли, че до известна степен има право. Говори разумно, намерения той, без да откъсва очи от него. Съвсем естествено хората изпаднали в сериозно състояние, принудени да се хранят като него, изпитват злост и каквото друго сходно се сетиш към другите, които единствено минават около боклукчийските контейнери. Сега беше най-правилно да се извини. И да се отдалечи.
Не го направи и зададе допустимо най-нелепия въпрос:
- Какво е ситуацията през днешния ден? Ще съумеете ли да се нахраните?
- Убихте ми желанието с вашето секнене.
- Казахте, че не се сърдите.
- Сърдя се, но напълно малко. Сигурно поради това забелязах варените картофи – добави той, напъха двете си ръце в контейнера и се изгърби напред да влезе по-навътре. - Ето, единствено два от тях са посинели – чу се изпод гласът му. - Останалите, както наподобява, стават за ястие. До тях, за мой шанс, има и половин бутилка портокалов сок.
- Моля ви, спестете ми детайлностите. За вас са значими, сигурен съм. Но въпреки да ви съчувствам, започнах да се усещам зле.
- Господине, разбирам ви! Мога да се слага на ваше място.
- Извинявайте още веднъж! – прошепна Петър Райчев. – В никакъв случай не желая да ви тормозя. Животът, знам, на всички стана много сложен.
- Господине, слушам, че ми говорите – обади се оня от контейнера, влезнал много по-навътре. Изкривен настрани, единият му крайник беше във въздуха. - Ама в този миг не ви разбирам добре. Главата ми бучи. Имам високо кръвно, и както съм с главата надолу, чакам всеки миг да чуя пук. Така ставало, споделят. Без да го очакваш.
- Мога ли да ви оказа помощ по някакъв метод?
- Нямам потребност от помощ!
Човекът със зеленото таке към момента беше потопен до кръста в контейнера. Изглежда в действителност ядеше. Опита да си го показа и направи физиономия на оптимално омерзение. Навреме се овладя. После се подвоуми по какъв начин ли този преглъща с главата надолу. Положението му беше неестествено. Ами в случай че в действителност получи инсулт. Какво може да направи? За негово облекчение непознатият се изправи благодарение на едната си ръка и няколко поредни придвижвания на тялото. Над главата си държеше бутилка, евентуално от швепс. Огледа какво количество е останало, като продължи да дъвче. Оправи зеленото си таке и я надигна. Докато пиеше адамовата му ябълка се движеше нагоре-надолу. Пиеше на дребни глътки. Явно искаше оптимално да продължи удоволствието. Петър Райчев беше сигурен, че през това време той имаше право да продължи по пътя си. Прекалено дълго се застоя на място, около което нормално единствено преминаваше. Отново не му доближи увереност. Накрая непознатият облиза боядисаните си в жълто устни, погледна го за момент, и хвърли назад в контейнера празната бутилка.
- Господине, тези като мене се усилват, не знам дали сте забелязал – изрече той със доста по-балансиран глас и го погледна изпитателно да ревизира дали има смисъл да продължи. - Скоро чакам да станем на брой колкото вас другите, дето изхвърляте боклуците. Една част от хората изхвърлят, друга се прехранва с тези отпадъци. Създали сме си някаква връзка.
- Много тъкмо умозаключение.
- Не забравяйте, двете групи са изцяло разнообразни!
- Често ми се е желало да оказа помощ, да направя нещо.
- На противоположни позиции се намираме – продължи този със зеленото таке, без да обърне внимание на забележките му. – Затова ние, към боклукчийските контейнери, имаме желание да организираме своя партия.
- Не съм чувал.
- Заедно с уличните кучета.
- Добре ли ви чух! – възкликна Петър Райчев. – Или се шегувате?
- Проучванията на публичните настроения за сходен политически план са позитивни – продължи той и лицето му се изопна, стана съществено. - Направили сме първите организационни старания. Следващите текат сега. Очаквам да се записваме публично и започваме рекламната акция. Ще обединим гладниците към боклукчийските контейнери и уличните кучета. Участието ни в идващите избори е наложително. Надяваме се тук-там в Народното събрание. Поне колкото са патриотите. Нали се сещате, тези дето смучат от цветовете на националния байрак.
- Ама по какъв начин, и кучета ли смятате да влязат в Народното събрание.
- Защо не? Сега там има прасета, вълци, свраки, кокошки, скорпиони, отровни змии.
- Разбирам какво имате поради.
- Тогава за какво се учудвате. Отдавна е време да се даде право на глас и на по-близките другари на индивида. Много от тях споделят живота на хората към боклуците. И е напълно естествено дружно да отстояваме правата си.
- Говорите много разумно – означи Петър Райчев. – Искам да кажа, че в случай че изключим неуместния детайл, звучите безапелационно.
- Лично аз съм измежду уредниците на партията – сподели индивидът със зеленото таке и опря ръце в ръба на контейнера. - Има хора от горната страна, които ще ни поддържат. У нас нищо не става без „ хора от горната страна “, както евентуално ви е известно.
- Така е – съгласи се Петър Райчев.
- Ще разчитаме на изненадата и потребността от политическо посланичество на повече от половината българи. После каквото сабя покаже. Участието във властта ще е наложително. В началото на уличните кучета няма да предоставяме министерства. Ще ги използваме в комисиите, където е нужно да се лае. И за някои силови акции.
- Имам уязвимост към уличните кучета. Някои са доста интелигентни. И освен. У тях виждам добрина, обвързаност, даже достойнство.
- Мнението ви единствено поддържа тезата ми.
До него индивидът със зеленото таке, свъсил вежди, се обърна с тил към контейнера. Облегна се, подвигна глава, раздвижи едно след друго раменете си.
- С времето партията ни ще набере мощност – продължи той, обърна глава към него, погледна го в очите. - И ще предложим наказания за такива като вас, дето се секнат и хвърлят… Без да се съобразяват… Докато другите се хранят.
- Хремав съм. Боледувам от няколко дни.
- Да не сте болен от корана вирус?
- Обикновена настинка е, мисля, с хрема.
- Дано.
- Разбирам опасенията ви. И даже ги споделям. Но нямаше да беседвам толкоз дълго с вас даже и в случай че имах минимум подозрение за коронавирус.
Непознатият с зеленото таке обърна глава и прокара длан през устата си, евентуално да почисти следите от швепса. Идеята му за взаимна партия с уличните кучета изглеждаше симпатична. Защо не? Петър Райчев нямаше нищо срещу уличните кучета. И против домашните нямаше. Преди години имаше куче. Никой не го е обичал както Рико, а и той не е бил завързан толкоз към друго създание. Трудно се раздели с него. Липсваше му неговото другарството. За страдание животът на кучетата е по-кратък от човешкия. Намерението да се сътвори сходна партия изглеждаше много ексцентрично, само че той беше сигурен, че с подобаваща реклама хората щяха да го одобряват. Представи си голям брой рошльовци и клепоухчовци от разнообразни породи, размери и цвят, към трибуната в Народното събрание. Лаят, желаят думата, още веднъж лаят. При по-ожесточените диспути, ръмжат и си демонстрират зъбите. Вероятно с тях ще има и най-малко още няколко като този до него. И всички, показа си ги, ще са със зелени такета.
- Смятам, че добре сте се ориентирал – сподели Петър Райчев, по-късно по-дълга пауза, и се усмихна. - Решението ви е автентично. Едва ли на някого различен е хрумвало.
Този със зеленото таке подви колена и се смъкна по-надолу, все по този начин облегнат в металният резервоар. Раздвижи плещи, евентуално да се почувства по-удобно в новата поза, и сложи длани на коленете си.
- За какво говорите, господине? – попита той, вдигнал взор нагоре. Бръчките на челото му се бяха задълбочили и по самобитен метод подсилваха изражението на заплеснатост и даже цялостна липса на централизация. - Уточнявайте в точния момент тематиките. Мислите ми са много бързи, даже реактивни, и са задоволително доста по брой и значение. Понякога съумявам да ги проследявам, в други случаи настъпва огромна какафония. И е мъчно да се ориентирам. Някои изчезват, други се появяват.
- Говорехме за взаимната партия с уличните кучета.
- Да, спомних си. Информирах ви и обърнах внимание върху обстановката.
- И аз по този начин ви разбрах.
- Ако сте кандидат-член, подайте молба. Ще я разгледаме, ще преценим. Но даже и да не сте член на партията, гласувайте за нас.
- Това, мисля, ще го направя най-лесно. И давам обещание, че ще внимавам по кое време се секна. И къде мятам кърпичките.
- Разбрахме се, значи. И няма да се наказваме.
- Любопитен съм да науча името ви, щом ще ставате политик – обади се след известна пауза Петър Райчев. – Когато ви покажат по тв приемника да кажа: ето, този човек го познавам. И ще гласоподавам за него.
- Казвам се Някой си. Господин Някой си.
- Лесно се помни – промърмори Петър Райчев.
Господин Някой си нахлупи зеленото таке над очите си. И му тил. Отдалечи се към идващия резервоар. Отвори го и още веднъж потъна до кръста в него. На предходното му място се изправи едро жълто куче. Докато се отдалечаваше и продължаваше да ги гледа през рамо Петър Райчев усети, че носът му още веднъж има потребност от разчистване. Намираше се на задоволително разстояние от контейнерите, само че не се реши да извади хартиена кърпичка. Оправданието, че е посърнал, надали щеше да е задоволително, в случай че бъдещите съпартийци още се хранеха
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ